Каролайн Гилби, Master of Wine. Едва ли друго име на чуждестранен винен експерт е провокирало толкова оживени дебати сред българската винена общност. И независимо дали нейните позиции за стилистиката на българските вина са споделяни или оспорвани, тя несъмнено е човек, когото си заслужава да чуеш. Пък после всеки има свободата да направи своя избор.
От просторната ѝ „винена“ биография е важно да се отбележи, че тя започва да следи виненото развитие на България и Балканите още от края на 80-те години на 20 век, когато пристига тук като „баер“ за една от най-големите винени търговски вериги на Острова. Специализира се в публикации за вината от страните в Централна и Източна Европа, когато Том Стивънсън стартира през 2003 г. „The Wine Report“. Има принос към редица емблематични издания, като „Oxford Companion to Wine“, „The World Wine Atlas“, „Hugh Johnson’s Pocket Wine Book“ (където включва България през 2016 г.) множество специализирани сайтове и списания, сред които „Meininger’s Wine Business International“ и „Decanter“. Председател е на съдийския панел на „Decanter World Wine Awards“ за Централна и Източна Европа.
Достатъчно основания за едно блиц-събеседване за особеностите винения ни манталитет, в навечерието на Шестото издание на Балканския винен конкурс и фестивал, (1-4 юни 2017 г., Гранд Хотел „София“), където тя ще бъде член на журито.
Да започнем с очакванията Ви за предстоящия Балкански винен конкурс и фестивал?
Развълнувана съм, че се завръщам отново в България! Съвсем наскоро приключиха конкурсите „Vinistra“ в Хърватия и „Decanter World Wine Awards“, на кооито бях съдия, и бе особено вълнуващо да се видят прекрасни вина от световна класа, произведени от малко познати местни сортове грозде като Prokupac, Furmint, Blatina, Žilavka, Teran и Malvazija Istarska.
Но не трябва да забравяме и международните сортове, които са може би по-вълнуващи и екзотични за местната публика, а примери за такива прекрасни вина има и на Балканите. Винопроизводството наистина се развива много динамично в региона и винаги има нещо ново, което да бъде „открито“.
Обикновено говорим за успехите на българското вино през последното десетилетие. Но според мен не по-малко важно е да се вгледаме и в пропуските, които може би бяха допуснати?
Да, наистина бе постигнат огромен напредък, но същевременно има и сфери, в които нещата могат да бъдат подобрени. Маркетингът е една от тях – да се „разкаже“ на пресата и на „баерите“ за това какво се променя и развива в България, да се помогне за стимулирането на продажбите, след като вината вече са в каталога на търговеца.
Също така смятам, че изборът на само две Контролирани наименования за произход (КНП) на виното за цялата страна не съответства на разнообразието на винените региони в България – това изглежда по-скоро като политическо решение, отколкото като базирано на проучвания и анализи.
Кои са „слепите петна“ в потенциала на българските вина и към каква стратегия е удачно да се ориентираме?
Мисля, че „сляпото петно“ при вас е в предпочитанията на мощните вина пред тези с повече елегантност и по-богати нюанси. Повече от потребителите нямат практиката да колекционират вината, така че те търсят вино, което да е в топ форма в момента на закупуването му. По-рано през тази година опитах вина в България, които се нуждаят от още 3, 4, 5 години, за да достигнат пълния си потенциал, а вече са разпродадени и изчерпани.
Мисля, че все още манталитетът в България е за производство на вина, които са повече съобразени с желанията и разбиранията на собствениците на изби и енолозите им, отколкото от търсенето и перспективите на потреблението. Поне така изглежда през „външния“ поглед.
Разбира се, ако един производител има публика, която харесва вината му и е готова да плати цената, която определя за тях, тогава всичко е наред. Но ако не е така, тогава може би е полезно да се погледне на предпочитанията за стилистиката на вината и отвъд границите на България.
Трябва ли да адаптираме производството си към стилистиката на вината, които в бъдеще ще се търсят, или е по-добре да останем верни на собствения си стил и характер?
България трябва да притежава своя национална винена идентичност и успешно да я комуникира – в противен случай ще се загуби в „морето“ от вина на големите играчи. Но със сигурност по отношение на износа е необходимо да се следят тенденциите на пазара и да се „таргетират“ правилно конкретни вина към конкретен тип потребители. Някои пазари например намират за интересни предимно вина от местни сортове, други предпочитат по-плодови, фини и нискоалкохолни вина.
Накрая няколко думи и за винената култура. На кого е тази мисия и кои са важните стъпки за нейното повишаване?
Струва ми се, че понякога хората забравят, че виното всъщност е и бизнес, в същността на който е да продаваш „бутилки“ (или както е в моя случай – „винени истории“). Развитието на винената култура съответно ще спомогне за по-големите и по-успешни продажби (съжалявам за прямотата). Така че, в интерес най-вече на производителите и на търговците, които предлагат виното на клиента – ресторанти, магазини, интернет дистрибутори, е да изграждат винената култура в потребителите.
Вероятно и правителството има своята роля, макар и не водеща, например в областта на политиката в туризма и изграждането на образа на страната ви като винена и кулинарна дестинация.
Другото, което понякога липсва на България, са историите за вино, през призмата на личния опит и преживявания – такива, които да са вдъхновени от виното.
*Снимката за публикацията е предоставена от Каролайн Гилби, MW.
Вижте и Програмата на Шестото издание на Балканския винен конкурс и фестивал.
